Булевард „България“

Трафик, мокри поръчки и новодомци.

Текст: Цветана Царева

По-лесно ще влезе в комикс, отколкото в книга, защото е млад, а попкултурните му белези са пресни. В един от подлезите му още стоят следите от първата заявка за нощен живот в София – дискотека „Ритъм“. Из въздуха се носи и микрочастица от облака адреналин, който момчетата вдигали на близката мотописта през 80-те.
Булевард „България“ сега прилича на бетонен Вавилон, който рядко поглежда в граматиката на архитектурата. Сред разностилните му изказвания са хладният бизнесцентър „Белисимо“, жилищната сграда „Жаклин“, напомняща подобрено кубче на Рубик, елегантният бял блок с черни изпъкнали прозорци „Конап“, уверената „Мишел“.
„Всичко тук прилича на претрупана торта от сладкарница „Ну, Погоди!“, казва дългогодишен обитател на района, преял от презастрояването на южните квартали „Хиподрума“, „Иван Вазов“, „Белите брези“, „Стрелбище“, „Мотописта“, „Манастирски ливади“. Черешката на тортата – „България мол“, в момента е замразена. Около гръбнака на булеварда са останали малко неизядени декари. Има ли вероятност да бъдат запълнени с добри примери като „Жаклин“?
След „кръщенето“ на сградата архитектът й Пламен Братков мрачно прогнозира, че комшиите ще я прекръстят на „Жечка“. Съседите обаче се оказаха по-дружелюбни и я нарекоха „Тетриса“, защото им напомня едноименната компютърна игра, в която трябва да напасваш триизмерни форми.
Освен обемите сградата подрежда и междусъседските отношения. „Жаклин“ организира спокойна среда, използвайки работещ по света модел. Имате проблем с водата, тока, отоплението, кабелната или с парчето на Снууп Дог, което трещи от втория етаж? Ще го реши любезният млад мъж от офиса на първия. Управителят Диан Дучев е на разположение на съкооператорите си по всяко време. И е готов да отговори в какво ще се превърне строгата „Жаклин“, когато от просторите й живописно се развеят гащи.
„Сградата се крепи на железен вътрешен ред, така че това няма как да стане“, обяснява Диан. Бъдещите обитатели били запознати с правилата още докато се наливали основите. Според една от точките фасадата не бива да бъде променяна по никакъв начин, включително с простори и сателитни чинии. Компромис можело да се направи единствено за климатиците. „Софбилд“ налага тези изисквания за всичките си обекти. Инвеститорът оставя обитателите сами да решат искат ли мениджмънт на сградата – услуга засега масово непозната у нас. Ако приемат, разправиите остават за управителя. Върху бюрото му лежи дебела папка – преписката му с общината прилича на епистоларен роман, който постоянно набъбва от нови сюжети и герои. Дучев вече не си спомня колко са молбите му към местната власт да прибере падналите след буря дървета или да почисти пясъчните коловози по булеварда. Освен „Жаклин“ управлява близката „Мишел“, в която живее.
Животът в тях е по-скъп от този в обикновен блок. Собствениците не жалят пари и за фасадата, и за озеленяването. Дали някой ще се зарази от примера им? И дали циганката, която мете булеварда, ще спре да наторява с боклуци прясно посадените наоколо дръвчета? Кой знае.
Това, което отчайва обикновения софиянец обаче, е вдъхновение за световния артист. Когато пристигна в София, Вим Вендерс вдиша с пълни гърди миризмата от препълнените кофи и се поклони пред един клекшоп. „Превих се на две пред ниското магазинче и видях приятелското лице на възрастна дама – разказа ми прочутият режисьор – В този момент си дадох сметка, че тази жена има невероятна гледна точка към живота. По цял ден вижда само движещи се крака. И ако искаш да говориш с нея, трябва да й паднеш на колене. Това е фантастично!“
Ако трябва да снима булевард „България“, Вендерс сигурно ще избере гледната точка на ангела Дамиел от „Криле на желанието“. Погледнат отгоре, парцелът изглежда отлично. Едновременно близо до центъра и далеч от навалицата. С малко въображение можеш да докоснеш Витоша.
Зумът обаче променя пейзажа. Булевард „България“ се превръща в пазар, изкарал най-хубавите си домати отпред и скрил гнилите отзад. Втората линия е запазена за кули и зъбери от средновековен тип и за шарени изолации, пред които и Хундертвасер би хлъцнал. Паркирането пък отдавна е течение в модерното изкуство. „Предлагат ми да си купя паркомясто под кооперацията на безумна цена. Аз вече съм го платил няколко пъти – веднъж със скъпия си апартамент, втори път – с мазето, трети път – с общите части“, оплаква се новодомец.
В „Белите брези“ пък имат мокра поръчка към общината – да оправи старата канализация, която се задавя от прииждащата от Витоша вода. Кварталът е в ниското и подгизва след всеки дъжд. Булевардът, наричан родният „Уолстрийт“, предоставя вълнуващи възможности на борсовите играчи от офисите около него ежедневно да паркират в калните алеи наоколо.
Напоследък основната артерия на София все по-често се запушва. Славата си на главен кръвен път шосето дължи не само на тромбовете от трафика, но и на няколко знакови убийства. Там намериха смъртта си две барети, банкерът Емил Кюлев и подземният бос Филип Найденов – Фатик. Изстрелите спряха движението за кратко.
Политиците също циркулират до Бояна и обратно. Тодор Живков често се подрусвал по павираното някога шосе. През прозореца на своята „Чайка“ той виждал малки едноетажни къщи. Когато Тато минавал, другарките и другарите били длъжни да затворят прозорците си. В първите тухлени блокчета от 50-те години били заредени МВР служители, които зорко наблюдавали правителственото трасе. След като властта изпърпорела, животът продължавал.
Районът бил рехаво застроен до началото на осемдесетте. След кръстовището на „България“ (тогава ул. „Трайчо Китанчев“) и „Гоце Делчев“ (бивш „Емил Марков“) се простирали ливади, известни като ягодарниците. В тях учениците палели първата си цигара, а димът се извивал над стопанските сгради, близката касапница и плод-зеленчука. Лили, която днес е на 60, още си спомня вкуса на онази „Арда“. В миналото й са останали също киселото мляко, което продавачката й сипвала от алуминиев леген, сладкарница „Фонфон“, пастите „Монблан“ и съседите й трънчани, които владеели сегашните „Бели брези“ и „Красно село“.
След училище Лили се прибирала в дома, който майка й и баща й построили със заеми през 50-те. Семейството купило парцел от 250 кв.м на ул. „Хайдушка гора“ за 9000 лева. Средната месечна заплата по онова време била 300 лв. Къщата вдигнали с материали, докарани в каруца от тухларната в края на Южния парк. За довършването теглили 20 000 лева заем за 20 години. Когато последният щрих бил сложен и последният лев платен, чиновническа ръка връчила заповедта за отчуждаване.
От двайсетина години Лили обитава ЕПК клетка, която получила като компенсация в близост до съборената къща от детството си. „В тази пещера живея сега“, обобщава тя и се свива в своята кутийка, която никога няма да попадне на точното място в градския тетрис.