Паметниците от времето на социализма

Разговор за съдбата на паметника пред НДК между автора му професор Валентин Старчев и Диана Иванова - журналист.

Диана Иванова: Казват, че Живков не харесал паметника и дори се извръщал, когато минавал покрай него...
Валентин Старчев: На откриването Живков прояви сдържаност, а сетне чувах, че си сменил маршрута, за да го избягва. Всъщност паметникът дори не беше завършен за откриването. Хората работеха до последно. Но има разлика между проекта и изградения монумент. Той трябваше да бъде покрит с големи плочи на суха фуга, за да изглежда монолитно. Уви, използваха друг материал, който нарязаха на ситно и стана като баня. Между плочите зейнаха фуги, които трябваше да се запълнят със силикон, а нямаше време. Още първата зима влезе влага и плочите започнаха да падат. Всичко това се отрази на паметника.
ДИ: Никога не съм харесвала паметника. Изглежда съм го възприемала тъкмо в онези несъвършенства, за които споменахте. Социализмът носи дух, който се е въплътил в монумента. Той възприема времето като континуитет: минало – настояще – бъдеще. Такова нещо в живота не съществува: континуитет, в който народът се движи групово в бъдещето. Това е фалшивата, погрешна идея на социализма. Напротив, има провали във времето и ние, хората, ги наследяваме. Самата подробност с недоизкусурените детайли показва, че голямата монументална идея не е вярна. Нечовешко и грешно е да представяме историята на България като континуитет. Хана Арент говори за пролома във времето. Има неща, които след него никога повече няма да бъдат такива, каквито са били. Този паметник не отдава дължимото на мълчаливото неслучило се, на хората жертви, които са се затрили някъде в историята. Това е порок на всички наши паметници, аз не харесвам и новия паметник на св. София, който стърчи в центъра. Давам си сметка, че все повече харесвам паметника такъв, какъвто е сега: нашарен с графити, отчасти разрушен, полугрозен-полукрасив.
ВС: Искам да изясня нещо. Когато беше построен, монументът нямаше политически оттенък като много други паметници. Композициите, които го съставляват са: златният век на българската култура, въплътен в Симеон и книжовниците. Втората фигура е Пиета, символ на жертвите, белязали историята ни. Третата фигура наричам Съзидателя. Въпреки всички превратности, през които е преминала България, Съзидателят е творил и създавал културата и бита ни. Паметникът тръгва от дълбокото, за да символизира старата ни история с релефи от Плиска и Преслав и думи на ханове. Отрицателите на паметника го оплюват, а дори не са го огледали. Аргументът им е, че нямало друг такъв монумент. А идеята беше тъкмо тази: да бъде различен от всичко познато. Вижте паметниците от епохата на социализма – братската могила, паметникът на съветската армия – те са безупречно изпълнени, но в тях има фабула. През 80-те нещата се промениха. Паметникът пред НДК беше нещо напълно ново за времето си. В онези години се появиха няколко много авангардни паметника. Тези на Крум Дамянов в Стара Загора, Велико Търново и Шумен бяха сред най-изящно изпълнените. Величко Минеков направи паметника на хан Аспарух в Добрич, Емил Попов и Чапкънов – войнишкия паметник в Силистра. Всички те бяха различни от дотогавашната схема – пиедестал и фигура, която изцяло разчиташе на посланието, което носи фигурата. Тя не извеждаше асоциации и знаци, а буквално изобразяваше човека или събитието. Оттогава са минали 29 години. Ако трябваше днес да го проектирам, щях да постъпя различно. Мисля си за тъмнокафява конструкция, която хармонира с фигурите на монумента и на места се вижда, както е сега. Да има форма, но през нея да преминава светлина благодарение на прозрачни повърхности.
ДИ: Стореното от вас е стъпка напред от архитектурна и скулптурна гледна точка, крачка в модерността. Това се случва през 1980. Тогава ние живеем в една предмодерна ситуация, докато по същото време Европа вече е в постмодернизма. Аз харесвам друг тип паметници. Например в Берлин има множество издадени павета, в които пешеходецът буквално се спъва (проект на Гюнтер Демниг, вече в няколко града в Германия – http://www.stolpersteine.com). Когато се наведе, вижда името на човек, който е живял там, преди да бъде изгорен в нацистките концлагери. За мен това е най-прекрасният паметник на жертвите на Холокоста. Той не е монументален, такива има пръснати из целия град, но ми напомня, че някога е живял конкретен човек, погълнат от историческата трагедия. Назована е липсата на жертвата, без тя да се запълва с паметник.
ВС: А стои ли паметникът на съветския войник?
ДИ: Да, стои.
ВС: Доколкото знам, дори е бил реставриран. А отломките от стената се превърнаха в сувенири. Един блок от нея е изложен и в градинката пред НДК.
ДИ: Берлин е интересен пример. Първо разруши стената, а сетне я превърна в сувенири. Мисля, че и у нас обществото все по-отчетливо си задава въпроса: какво ни носи премахването на знаците от миналото? Какъв е този стремеж да унищожим следите от времето? В последните години София се промени неимоверно, изчезват не само паметници, но и част от идентичността на града. Мавзолеят не е единственият пример. София е пълна със сенки на изчезнали сгради. Ще си позволя един паралел. Когато някой почине, семейството обикновено изхвърля вещите на покойника и съхранява само най-скъпото: снимки, реликви. Някой е изчезнал и мястото се променя безвъзвратно. Същото става и в обществото. То бърза да се освободи от знаците на миналото и чак след време си задава въпроса: трябвало ли е да заличава спомена. Но сигурно в това има нещо човешко. Умрял е един строй и обществото се освобождава от спомените за него. В Берлин стената също изчезна, а големият дебат сега е защо никой не се е сетил да отбележи местата, където са се разиграли събитията при повалянето й. В този рефлекс да рушим има нещо по-дълбоко: ние се срамуваме и посягаме на онова, което ни напомня миналото.
ВС: Обяснението е в политиката. Не хората, а новият режим търси да изчисти знаците от стария. Промяната се съпровожда с еуфория. Например дворът на националната галерия беше пълен със статуи. Всичките бяха съборени независимо от символиката им. Статуята на Майстора беше залята със зелена блажна боя. Помона, символът на плодородието, дело на Иван Фунев, беше съборена. Политиците имат ли власт да обуздаят стихията? Или я насърчават?
ДИ: Тъкмо това е дебатът, кое принадлежи на националната култура и кое е политически знак.
ВС: Направих бюст на Капитан Петко войвода за Алеята на гарибалдийците в Рим. На път за паметника на Гарибалди минах по една алея с колони, прекрасно поддържана. Оказа се, че е от времето на Мусолини. Италия е пълна с паметници от древността до наши дни, половината са на различни тирани, но всичко се пази. Това е въпрос и на обща култура на народа.
ДИ: Мисля, че хората от времето на социализма не бяха свикнали да тачат своята лична история и в това е проблемът.
ВС: Проблемът беше в теорията на социалистическия реализъм, която беше привнесена отвън. Българските творци работеха според нейните императиви, защото другото не виждаше бял свят. Чужденците обаче оценяваха труда ни. Когато Херберт фон Караян дойде да дирижира в София, каза на министъра на културата Георги Йорданов, че не е виждал другаде монумент като „1300 години България“. Дори пожела да притежава моя пластика. Подарих му един Орфей. Едва в онези години настъпи известно разкрепостяване.
ДИ: Досега робуваме на идеята за монументалността. Вижте огромната Богородица в Хасково. Тя е продължение на това мислене, но вече не градим статуи на Георги Димитров, а на Дева Мария. Това бил най-големият паметник на Богородица в света и щял да влезе в „Гинес“. Това не е паметник на благодарността ни, а отново е вдъхновен от грешната концепция да си най-голям, най-велик. Гражданинът не открива себе си в градската среда. Затова дадох пример с паветата в Берлин.
ВС: Това е ново мислене, нова концепция.
ДИ: Да, то е плод на друг прочит на историята. Ние рушим монументите, защото чувстваме, че тези паметници не са направени за нас. Хората са отчуждени от официалната култура. Тя е монументална и идеологизирана. А културата има и социален смисъл, тя трябва да провокира.
ВС: Кой обаче може да каже кое, как и къде? Вижте паметника на Самарското знаме в градинката зад военния клуб. Той бе издигнат с подкрепата на комитет от сериозни имена. Как обаче този комитет избра тъкмо това място? Градината бе галерия на открито на проф. Любомир Далчев. Въпросните сериозни хора изритаха настрани творбите на Далчев и наместиха в средата един паметник, който няма нищо общо с пространството наоколо. Проф. Далчев беше единственият борец за ново изкуство у нас, възпитал едни от най-добрите ни скулптори: Крум Дамянов, Галин Малакчиев, Михаил Симеонов. Новият паметник нито съответства на средата, нито е издържан професионално, а композицията е взета направо от Вешин. Впрочем паметникът на репресираните от комунизма в градинката на НДК също е копие на паметника на жертвите на виетнамската война във Вашингтон.
ДИ: Спомням си патоса на промяната след 1989. Преименуваха се улиците, сменяхме знаците и вярвахме, че с това навлизаме в едно ново време. Сменяше се режимът, сменяше се и архитектурата. Навсякъде процесът протича по подобен начин. Затова вашият паметник, украсен с графити, започва да ми харесва, защото ми дава знаци на времето.
ВС: Наистина, архитектът мисли за най-дребните детайли. Сетне идва някой младеж и надрасква сградата или монумента. Какво се получава? Ами това е картина на времето. В него съжителстват едните и другите.
ДИ: Забелязвам промяна у младите. Моите връстници бяха съгласни мавзолеят да се премахне. Днешните младежи рисуват. Това е по-добре. Няма страна, в която да цари безупречна приемственост. Място, което да не страда от загуба. Разбира се, не трябва да рушим безогледно, но когато има революционна промяна, спонтанността надделява над съображенията. В Унгария направиха парк на соц скулптурата. Това ми се струва добро решение. Не може едновременно да стане и отсяването на културата, и преформулирането на политическия контекст. Ние изхвърляме нещо, а едва по-сетне намираме мястото му в нашата памет.
ВС: Вината на политиците е, че бързат да реализират позициите си, а нещата трябва да улегнат, за да има валидна морална и естетическа оценка.
ДИ: Спомена се, че мавзолеят липсва. Мисля, че новите поколения трябва да осъзнаят липсата и това ще ги направи по-различни. Ние ще предадем това усещане на следващите. Може би това е смисълът на унищожението. Ние имаме различно виждане за миналото, но всички ни боли от начина, по който си разрушаваме паметниците. Осъзнаваме, че това ни прави по-малко хора, по-малко българи, ощетява идентичността ни. В нашата история сякаш има някакъв срам, който се опитваме да изтрием, като го разрушим. Да речем – османският пласт, който е почти изтрит. Има една книга на Кирил Христов „Затрупана София“, която разказва тъкмо за това. Този пласт на срам сякаш не измъчва италианците, французите и други народи.
ВС: В Италия хората живеят, потопени в своята история. Затова не посягат на паметниците. При нас много неща са внесени механично. Да речем партийният дом. Това е сграда за студена страна, с огромни каменни стени, пригодна за севера, но не и за България.
ДИ: В Берлин има обществен съвет от компетентни хора от всякакви сфери – архитекти, урбанисти, скулптори – които дават препоръки по всички решения, засягащи града. Съветът е на доброволни начала, но си е извоювал авторитет. Това е начин гражданите да влияят на политическите решения.