Първопроходката

Мартичка Божилова е кинопродуцент не като другите. Нейното име стои под документалните филми, донесли най-много награди от международни фестивали – „Георги и пеперудите”, „Коридор №8”, „Омлет.

Текст: Иво Христов

Мартичка Божилова обича „Великият Гетсби“ като мнозина читателки. С тази разлика, че чувството й се радва на взаимност! Екранният Гетсби – Робърт Редфорд, й декларира симпатията си през 2006 във видеопослание към лауреатите на приза International Trailblazers (в превод „първопроходци“). В покоите на хотел „Карлтън“ в Кан е събран цветът на световното документално кино, а по един творец от континент представя своите колеги. Все режисьори с изключение на Мартичка, призвана да представи Европа. На стария континент знаят, че да твориш документалистика е занятие смирено и не дотам доходоносно, но да я продуцираш на свой риск в малка България изисква самоотвержения дух на камикадзе. Гилдията решава, че младата българка най-добре олицетворява пионерската дързост и я обявява за International Trailblazer 2006.
Мартичка е далеч от ширпотребната представа за кинопродуцента: задължително мъж, у нас с брада, зад граница с пура и прочее реквизити. Почти детската жестикулация и неподправеното поведение не издават визионерката с твърд характер, извлякла на гърба си няколко творби, които напомниха на света, че българското кино е живо след години на застой и безпътица.
Историята на успеха й е бърза (скача в дълбокото през 2002!), но предисторията му е дълга и любопитна.
Божилова трупа култура по червената нишка на младежите от своето поколение. Тя почваше от филмите на Чаплин в дървената рамка на някой соц телевизор. Продължаваше с вълнуващото родно кино от онези години и закономерната любов към най-европейския от нашите режисьори: Въло Радев. Сетне червената нишка отвеждаше младежите в елитна гимназия, където имена на книги и филми се разменяха като пароли за идентификация, а споделеният възторг сближаваше. Мартичка завършва Класическата гимназия в София.
Някое време спомените ни се припокриват: овехтелият салон на филмотечното кино „Дружба“ (днес „Одеон“) и прашният лъч на прожектора, от който струят Годар, Тарковски, Бергман. Енциклопедичните беседи на Тодор Андрейков. Салонът беше убежище за мнозина в годините на лумпенизация.
По това време Мартичка сварва да се дипломира като юрист и богослов. Пет години върти кафе-бар „К.Е.В.А“ в НАТФИЗ, където се разминават оператори и фотографи, актьори и режисьори в очакване на по-добри дни. „Свирепи години“, спомня си продуцентката, видяла да се раждат и умират по масите безброй интересни идеи. Дали пък това не я е амбицирало да запретне ръкави? Може би.
През 2002 Мартичка и режисьорът Андрей Паунов имат точно седем минути, за да убедят петдесетината потенциални спонсори на форума в Амстердам в проекта „Георги и пеперудите“ – филм за психиатъра д-р Лулчев, който превръща един дом за хора с умствена изостаналост в уютно място, в което болните отглеждат охлюви, щрауси и фазани... След представянето им Питър Дейл, един от аятоласите на документалното кино, се надига с думите: „От това може да излезе най-лошият или най-добрият филм. Аз давам 10 000.“ Другите следват примера му. „Документална приказка се превръща в истина“, възкликва в заглавието си амстердамският Moving Pictures, очарован от младите българи, „облечени в дрехи втора ръка“.
Филмът оправдава риска и шества триумфално по фестивалите. Следват „Проблемът с комарите и други истории“ (отново с Андрей Паунов и операторите Борис Мисирков и Георги Богданов) и „Коридор номер 8“ на Борис Десподов.
Мартичка и нейните съмишленици от „Агитпроп“ съзнават, че работят за специална публика, но това е част от красотата на призванието им: да се домогват до проникновения на синора между документа и естетизма, където талантът нехае за жанровете. С месеци топят недоверието у героите. Надникват в непознатото.
През януари „Омлет“ на Надежда Косева, част от проекта „15“, ще се състезава на фестивала „Сънданс“ (отново Редфорд!) в Парк Сити, Юта – световната столица на независимото кино. „Това е премиера за България“, споделя Мартичка, която ме зарязва в кафенето. Няма време за губене: пет филма вече са на път към своя зрител.