Стефан Николаев

Случаят Glassbox

Текст Яна Пенкин

Стефан Николаев говори толкова бързо, че не разбирам веднага какво казва. След годините във Франция, мисля си, нищо чудно... И слушам внимателно. Към края на разговора обяснява, че тази му особеност не е от френския, а от детството – дикцията му се оказала разочарование в актьорското семейство. Бащата на Стефан е Николай Николаев, обичаният бате Николай от детските тв предавания от близкото минало. Значи, вместо да става актьор, Стефан учи в Художествената гимназия. После заминава за Франция и тъй като някакви проблеми с димитровския комсомол не му позволяват да кандидатства в софийската Художествена академия, си подава документите в Академията за изящни изкуства Beaux Arts. Там прекарва времето между 1988 и 1994, като междувременно прави и учебен обмен с Winchester School of Art.
Англия определено звучи като негова слабост. Дори и идеята за Glassbox е оттам. Young British Artists, правещи artists-run spaces – това е, което предизвиква Стефан да работи с приятели за въпросното стъклено пространство в Париж. Ако трябва с едно име да означим за какво става дума, като кажем Young British Artists, това е Деймиън Хърст. А ако трябва да посочим директно извора на Glassbox, това е изложбата Life/Live на YBA в Музея за модерно изкуство в Париж с куратор Ханс Улрих Обрист.
„Винаги съм имал много късмет, нещата се случват някак интуитивно – така стана и с Glassbox”, казва Стефан Николаев. По онова време, втората половина на 90-те, той живее в източен Париж (звучи по лондонски, нали?). В един отново модерен, но иначе стар квартал, където на фона на историческите парижки фасади стои новата сграда на Фредерик Борел от стъкло и бетон.
„И там видях това празно пространство, питах кмета на района, той каза: „Защо пък не”, и успяхме да я вземем с доста малък наем.” Това е началото. И Стефан Николаев влиза в списъка на българите в чужбина, станали известни по света, но не и у нас. До галерията съвсем по френски има кафене, Charbon, собственост на Жан-Клод Серг, известен колекционер. „Малко Амели-Пуленова атмосфера”, усмихва се Стефан. Жан-Клод Серг помага със средства, купува работи, въобще през цялото време подкрепя Glassbox. „Беше много емоционално, абсолютно доброволен труд за всички нас и навремето беше безкрайно hot – имаше отзиви навсякъде, в най-добрите списания по целия свят. Концепция, място, епоха се събраха много добре и се получи нещо повече от пространство за изкуство. Glassbox правеше неща, свързани с колективен начин на мислене, на реагиране – беше много силен период на някаква, макар и краткотрайна, но много градивна сила.”

Името на галерията идва само от съчетанието на стъклените стени с идеята за белия куб като съвършено пространство за съвременно изкуство. Контейнер, абсолютно прозрачен към света, в който виждаш отвън навътре и отвътре навън. Краткотрайността е относителна – Glassbox е в сградата на Борел цели 10 години, до 2007, когато „стъклената кутия” се премества в Cité Internationale Universitaire и зад нея вече стоят нови имена. „Един автор трябва да успее да мениджира времето на живота си.”
Да, нещата се променят. Пътят на художника до публиката в последните години става все по-къс – това е била една от целите на YBA, на artists-run spaces, на Glassbox, която със сигурност е постигната. „Когато бях в академията, 40-годишен художник беше млад. Сега младият художник е 25-годишен. Но има и обратна страна – един успешен на 25 години художник може и да не остане успешен до 40” – обяснява думите си за житейския мениджмънт Стефан Николаев. Питам го как работи. Разказва, че работи на тихо, че не вярва в онази формула за разпределението на таланта и труда и че е екологичен художник: „Преди да направя нещо, обмислям, за да не се окаже, че просто правя някакъв боклук в пространството.” Какво прави сега? От началото на тази година зад гърба му вече е една самостоятелна изложба в Париж, друга в Ню Йорк, в Брюксел, в Мюнхен. Предстои му участие в Хонконг и после още една френска изложба в покрайнините на Париж в стара католическа църква, която сега е превърната в арт център. „Мъча се да правя това, което малко егоистично всички автори правим – своите неща, и да ги показвам.” Питам остава ли време за други изкуства – кино, театър, музика, книги. „Музика, книги...” Замисля се и решава да съкрати отговора: „Това са доста големи сюжети.” Но една от мечтите на Стефан Николаев е да прави кино някога в живота си.”Майка ми е кинорежисьор и винаги ме е възхищавало умението от една страна да работиш в екип, но и да отстоиш „твоя филм” като автор. Отделно от факта, че кинопространството е може би най-удивителното създадено време – място като визуално изкуство. Така че киното е важно изкуство, даже най-важното.” (Тук Стефан цитира Ленин с усмивката на поколението, което е наясно с последствията от това твърдение.) Накрая става дума за архитектура – „нещо безкрайно вълнуващо, много повече от всичко – там живеем, то оформя пейзажа ни, остава векове, създава облик, начин на живот, вътре, вън”... И за отношението към изкуството и трудното му отличаване от забавното, панаирното представяне. „Този вид изложби и проекти с увеселителен интерактивен характер, които често се срещат по съвременните музеи, са безкрайно безсмислени и замърсяващи средата – казва художникът. – Изкуството не е забавление. Не може да пълни музеите с хора, защото там е весело. Въобще изобразителното изкуство е най-непопулярно, а и то много по-трудно променя света.” Това е логичното заключение. Но не звучи печално.